черна котка

http://julia13.blog.bg/viewpost.php?id=294669 Аватар, или аватара (от санскрит अवतार, слизане) е инкарнация на божество в индуизма. Най-често понятието се свързва с различните въплъщения на Вишну на земята, където той под различни образи извършва подвизи. Произход и значение Произходът на понятието е изключително древен. Той е засвидетелстван в т. нар. „Брахмани”, в Пураните, и в по-късните епоси Рамаяна и Махабхарата, в които окончателно се оформя днешното разбиране на аватарите. Според индуизма божеството се инкарнира в света през различните епохи от неговото съществуване, за да представи на човечеството определени нравствени и религиозни модели, примери за подражание и образци на религиозния култ. В различните традиции на индуизма се споменават различен брой аватари, от няколко до десетки. Основно са възприети десет от тях. Някои от аватарите на Вишну са обект на самостоятелен религиозен култ. Десетте аватари * Матся (मत्स्य – риба) През епохата Сатия-юга Вишну се въплъщава в риба, за да спаси Ману Вайвасвату от потопа – легенда, силно напомняща библейския потоп. Подобно на Ной, Ману, благодарение на Матся, спасява на своя кораб много животни и семена на растения. * Курма (कूर्म – костенурка) През същата епоха Вишну приема образа на костенурка и се спуска на дъното на океана за да спаси потъналите при потопа ценности. * Вараха (वराह – глиган). Отново през Сатия-юга божеството се появява като глиган, за да спаси света от демона Хиранякша, причинил поредния потоп. След схватка, продължила хиляда години, Вараха убива демона и повдига от водите земята на бивните си. * Нарасимха (नरसिंह – човек-лъв, подобен на египетския Сфинкс). Топа е последното въплъщение на Вишну през Сатия-юга. В този облик той избавя света от тираничното господство на демона Хиранякашипу. * Вамана (वामन – заек). Първото въплъщение на Вишну през Трета-юга. Благодарение на подвизите си, цар Бали получава власт над боговете и трите свята – небе, земя и подземния свят. По молба на богинята-майка Адити, Вишну се явява пред бали в образа на заек и иска от него толкова земя, колкото може да отмери с три свои крачки. С първите две крачки Вамана отмерва небето и земята, получавайки власт над тях. Отказва се обаче от третата крачка, оставяйки подземния свят във властта на Бали. * Парашурама (परशुराम भार्गव – Брадварят Рама). Първото въплъщение на Вишну като човек. Въплътил се като син на брамин, Вишну изтребва с оръжието си множество кшатрии и предава първенството в индийската кастова система на брамините. * Рама (राम – прекрасен). Първият от аватарите на Вишну, за който част от изследователите подозират, че е историческа личност. В ”Рамаяна” той е представен като образец на идеалния управник, който при всички обстоятелства спазва закона. Почитането конкретно на Рама е масово разпространено в днешна Индия. Това е и единият от двата аватара, обект на самостоятелен религиозен култ. Рама е последната инкарнация на Вишну пред Трета-юга. * Кришна (कृष्ण – тъмносин). Често е определян като най-съвършеното въплъщение на Вишну. Някои течения в индуизма го възприемат като върховен бог. Неговите подвизи, както и религиозното учение, което той предава, са подробно описани в Махабхарата, по специално в Бхагавад гита. Епохата, в която Вишну се явява под образа на Кришна, е Двапара-юга. * Буда (बुद्ध – просветлен, пробуден) За разлика от будизма, в индуизма Буда се разглежда като въплъщение на Вишну, в което той изкушава неукрепналите във вярата да се отклонят от правилния култ и по такъв начин ги обрича на гибел. Епохата на тази инкарнация е Кали-юга, или съвременната епоха. * Калки (कल्की – бял кон). Представата за Калки е есхатологична. Вишну ще се яви на бял кон, ще унищожи злосторниците, ще възстанови истинския закон, като по този начин ще сложи край на Кали-юга и ще даде началото на една нова, по-хармонична епоха. Калки (कल्की – бял кон). - сега разбирам и защо Коцето-Калки си е избрал този псевдоним! Дано всички дочакаме идването на този бял кон и на така дълго жадуваното хармонично начало! Амин. всъщност точният превод на "аватар" е "превъплъщение", т.е. това в което искаш да се превърнеш (превъплътиш) пред останалите

Тази тема е свързана с образованието, тъй че се полага мястото й в този раздел, струва ми се Сътворих я под формата на имровизиран лексикон, за да е по-лесно за попълване... Мисля, че няма нищо лошо в това, всеки да драсне редовете в нея, та да разберем още нещичко за потребителите пребиваващи тук 1. На колко години си? 2. В кой град учиш, в кое училище/университет? /За неучащите понастоящем - въпроса е в минало време / 3. В какъв профил е образованието ти? /пример биология, език, психология и т.н./ 4. Каква специалност /за специализираните училища, за студенти.../ 5. Koй предмет в училище ви е любим? А в университета? /За неучащите понастоящем - въпроса е в минало време / 6. Когато се подготвяте за контролно, изпит в сесия и т.н. - използвате ли допълнителна литература/материали за подготовката си или залагате на предадения от преподавателя материал, дори той да е оскъдно предаден? 7. В състояние ли сте да намразите даден предмет, ако преподавателя го предава скучно, или е прекалено строг - със завишени изисквания относно изпитванията си, ощетявайки според вас оценките си? Имате ли такива преподаватели? 8. А ако не е от горе описаните преподаватели - да имате по-голям интерес към предмета? Имате ли такива преподаватели? Имате ли такива преподаватели? 9. Четете ли литература, свързана с предмета, от който се интересувате? 10. А изобщо някакво друго четиво? Ако да,какво? 11. Изяде ли мишката книжката? :1000 (29): Тоест къде предпочитате да търсите информация - в интернет, или в книгите? 12. Трябва да напишете реферат, курсова работа или нещо подобно... Вие: - търсите в интернет готови реферати по зададената тема - давате на някой друг да я напише /познат, или в фирма - вече има и такива :)/ - прекарвате по цели часове в интернет, в търсене на информация за темата, а после сядате и написвате всичко сам/а - не търсите нищо... залагате на музата си и на лекции, уроци, учебници които имате и т.н. - друго /посочете/ 13. Планирате ли да учите висше образование, след като завършите? /само за ученици? 14. Гледате ли извън граница, за да учите висше? 15. А в България? 16. Вече завършихте? Практикувате ли, работите ли това, което сте завършили? 17. Ако не - планирате ли да правите това за което сте учили толкова години?

Кое поражда детската агресия На фона на всеобщата социална криза, в която се намира нашето общество, юношеската криза представлява сериозно предизвикателство не само за децата, но най-вече за родителите .Известно е, че емоциите в пубертета са изключително интензивни, често негативни и понякога дори разрушителни.Оказва се, че и родителите и юношите не са подготвени за този сбльськ.Липсата на умения за общуване в тази вьзраст често провокират междуличностни конфликти, разрушителни прояви и неприемливо социално поведение.Рискьт от дезинтеграция е различен в зависимост от вьзрастта,конкретните социални условия и потенциала на личността за справяне.Вьв всички случаи обаче промените на социално-психологическите условия на живот затрудняват позитивното разрешение на конкретната криза. Тази криза се преодолява по-лесно, ако родителите партнират на детето си и заедно с него преминат през периода на натрупване на умствена, емоционална и социална компетентност.Доброто родителско поведение предполага не даване на напьтствия и сьвети, а предлагане на интересни и афективни алтернативи. Агресията в детска и юношеска вьзраст има три основни източника.Пьрвият е семейството, то освен “социална утроба” е източник на пьрвите психични травми за детето.Друг източник на агресия е приятелския крьг,социалното обкрьжение .Третият източник на агресия са масмедиите, компютьрните игри. В основата на противообществените прояви при малолетни и непьлнолетни стои осьзнаването от тяхна страна, че светьт е враждебен, което е фактор за отпадането на моралните задрьжки.Привичните кражби са част от т.нар.” реактивна враждебност” и са агресивен акт срещу цялото общество.Бягствата от училище и от вкьщи често са реакция кьм родителското неразбиране,недостатьчното внимание , но и говорят за една дьлбока враждебност кьм авторитети, което изисква дьлга и упорита психологическа работа. Агресията е следствие на модели на взаимодействие между родителите и детето или т .нар.” Принудителни семейни процеси “ .Този процес започва, когато детето се дьржи по неприятен начин и родителят му реагира по сьщо толкова неприятен,отрицателен начин.Родителят и детето попадат в капана на цикьл от принуждаване и отрицателно поведение.Реакциите и поведението и на двамата продьлжават да ескалират,докато един от тях не прекрати взаимодействието.Това на свой ред отрицателно подкрепя поведението на другия човек.В допьлнение детето учи от родителя, че принудата е ефективен начин за справяне с междуличностния конфликт.Девиантното поведение може да се редуцира, като се прекрати този цикьл и се променят моделите на взаимодействие. Липсата на внимание в семейството поражда детската агресия

е що не го пуснеш тук с резултатите да го видим тоя тест...

ТЕМПЕРАМЕНТЪТ ОБУСЛАВЯ НАЧИНА НА ЖИВОТ Още в древна Гърция е доказано, че по интензивност и степен на психичните си реакции хората се разделят на четири основни типа, които впоследствие са наречени типове на темперамента. Преди 2500 години знаменитият древногръцки лекар Хипократ дава първото обяснение на различните реакции при раздразнение у различните хора. Той разделя хората на четири разновидности: сангвиник, холерик, меланхолик и флегматик. А основоположник на съвременната теория за темперамента става руският физиолог Павлов, който създава учението за висшата нервна дейност на човека Павлов дава ново обяснение на четирите вида темперамент, открити от Хипократ: • Сангвиник - силен, уравновесен, подвижен тип висша нервна дейност. • Холерик - силен, неуравновесен, подвижен тип висша нервна дейност. • Флегматик - силен, уравновесен, инертен тип висша нервна дейност. • Меланхолик - слаб, неуравновесен, инертен тип висша нервна дейност. Навремето се е смятало, че меланхоликът и отчасти флегматикът отстъпват на другите два типа темперамент по своите възможности. Но сега повечето психолози се придържат към мнението, че няма “лош” темперамент, а всеки тип има своите уязвими места и своите преимущества. Но в живота рядко се срещат чисти холерици, сангвиници, флегматици или меланхолици. Повечето хора спадат към смесен тип, с преобладаване на един от тях - например холеросангвиник, сангвино-флегматик или флегмато-меланхолик. Описания на четирите типа темперамент могат да се открият в най-различни източници. Но ние ще ви предложим само три: “Салерански кодекс за здраве” - това е медицински труд, създаден още през 1480 г. от учения- медик Арнолд и издаван и до ден днешен. Друг интересен източник са записките на Антон Павлович Чехов, който е писател с медицинско образование и вописанието е съчетал своите наблюдения с прекрасното си чувство за хумор. И, разбира се, третият и най-сериозен източник - това е съвременната научна медицина. Според Чехов сангвиникът е постоянен в своето непостоянство. Приема всички впечатления леко и бързо, откъдето идва и неговото лекомислие. Той или никога нищо не чете, или чете всичко, което му попадне. Занимава се само с това, което обича. Жени се изведнъж, неочаквано. Вечно воюва с тъщата. А жената-сангвиник е най-свястната жена, стига да не е глупава. Според Салеранския кодекс за здраве всеки сангвиник винаги е весел и пълничък по натура. Той носи радост и речта му се лее, при него преобладава склонността към наука, той е много способен. Каквото и да се случи, той няма така лесно да изпадне в гняв. Влюбчив, щедър, весел, смеещ се, с румено лице. Обича песните, обича истината и държи на нея. Той е смел и добър. САНГВИНИКЪТ Е СИЛЕН, ЕНЕРГИЧЕН, ЕМОЦИОНАЛЕН, УВЕРЕН В СИЛИТЕ СИ, НО НЕПОСТОЯНЕН Сангвиникът е подвижен и уравновесен тип нервна дейност. Тези хора са енергични, емоционални, с разнообразна и богата мимика, с висок глас, с бърз темп на речта. Добре владеят себе си. Те са работоспособни, уверени в своите сили, впечатлителни, общителни, лесно встъпват в контакти. По принцип те лесно и бързо се приспособяват към новата обстановка, стремят се към честа смяна на впечатления. Леко и бързо се отзовават на различните събития. Те са оптимисти, умеят да увличат другите, поддържат добра атмосфера в екипа, с който работят. Сангвиниците обичат шегите. Те са остроумни. При тях емоциите, които преимуществено са положителни, бързо възникват и бързо угасват. Те сравнително лесно и бързо преживяват неуспехите. В трудни ситуации стават по-прибрани и по-целеустремени, но не губят чувството си за хумор. Склонни са да решават тактически задачи. В детството си често са били лидери сред своите връстници. Но при всички тези положителни качества на тях не им достига съсредоточеност и целеустременост. Те не довеждат започнатото до края, ако работата им се стори безинтересна. Но пък са страшно упорити, ако тя ги увлича. Вкусовете и интересите на сангвиниците са непостоянни. Според Чехов холерикът е жлъчен човек, с жълто-сиво лице и очи, които се въртят в орбитите си като на гладен вълк. Той е раздразнителен, не разбира от шеги. Като приятел е невъзможен, като подчинен е немислим, а като началник - непоносим. Жената холерик е “дявол в пола, крокодил” – казва Чехов. Според Салеранския кодекс за здраве човекът холерик се стреми да превземе всичко и всички. Той много яде и е лесно възприемчив. Вечно разчорлен, раздразнителен, смел и невъздържан. Неизменно се стреми към върховете. ХОЛЕРИКЪТ Е ЕНЕРГИЧЕН, УВЕРЕН И ИНИЦИАТИВЕН, НО НЕ СЕ ВЛАДЕЕ И СТАВА АГРЕСИВЕН Холерикът е подвижен, неуравновесен тип нервна дейност, с преобладаване на възбудимост. Тези хора са енергични, стремителни, уверени, решителни, инициативни. Хазартно се хващат за някаква работа, а в решителния момент могат да работят дълго и неудържимо, с максимална концентрация на силите. Те са в състояние бързо да решават проблемите и да преодоляват трудностите. Схващат информацията в движение, бързо я запомнят, без дори да го осъзнават. Обаче са много избухливи, невъздържани, нетърпеливи, праволинейни, самоуверени. Холериците не се владеят, не умеят да разпределят силите си. Те не знаят мярка в нищо и в никакъв случай не могат да се занимават с монотонна и бавна работа. Очакването или неуспехът от нещо може да ги изкара извън себе си. Стараейки се колкото може по-бързо да получат резултат, започват да изпреварват събитията. Те са суетни хора. Особено ги угнетява необходимостта да сдържат чувствата си и прекалената си активност. Отличават се с рязкост, със сила на движенията, с бързи темпове. Те са поривисти и прекалено емоционални. Склонни са към резки смени на настроението - бързо преминават от радост към тъга, от смях към гняв. За тях е характерно непостоянството, те често изпадат в емоционален срив. Според Чехов флегматикът е човек с напълно обикновена външност. Вечно сериозен, защото го мързи да се разсмее дори. Непременно членува във всички възможни комисии, заседания, събрания, на които нищо не разбира и дреме най-безсрамно. Най-удобният за женитба човек, с всичко е съгласен, не роптае, отстъпчив. В службата си е щастлив. Жената флегматик се е родила, за да може след време да стане тъща. “Да бъде тъща - това е нейният идеал” - казва иронично Чехов. Подобно е описанието и в Салеранския кодекс за здраве. Флегматикът е ленив и сънлив, с тъп разсъдък и вяли движения. Той е пълен, тъп и обикновено е с бяло лице. ФЛЕГМАТИКЪТ Е БАВЕН, СПОКОЕН, ИЗДРЪЖЛИВ, НЕРЕШИТЕЛЕН, БЕЗ ЕМОЦИИ, РАВНОДУШЕН ЧОВЕК Флегматикът е инертен, уравновесен тип нервна дейност. Това са хора обикновено спокойни и невъзмутими, търпеливи, издръжливи, целеустремени. Те са продуктивни и с чувство за отговорност. Способни са да издържат продължителна напрегната работа, те са устойчиви и упорити работници. Трудно би могъл някой да ги обиди или да ги изкара извън себе си. Те са бавни, нерешителни, спокойно говорят, без емоции, с неизразителна мимика. Много неохотно превключват от една работа на друга. Трудно се приспособяват към новата обстановка. При тях преобладава спокойно, почти равно настроение, обикновено чувствата им са постоянни. Разговарят най вече по работа, не обичат празнословието. Те са предприемчиви, но предлагат нова идея само ако са пресметнали всички “за” и “против”. Иначе не биха си направили труда. Преди да действат, мислят за възможните пречки и за това как да ги преодолеят. При неблагоприятни условия могат да се развиват по своя пасивен начин на живот - вяли, равнодушни, склонни към изпълнение на еднообразни първични действия. В зависимост от средата и възпитанието от тях могат да излязат и големи лентяи, и целеустремени борци. Според Чехов меланхоликът е със сиво-сини очи, готови всеки момент да се просълзят. Склонен към хипохондрия. С прискърбие и със сълзлив глас съобщава на своите близки, че валериановите капки вече не му помагат. Завещанието на меланхолика отдавна е готово. Жената-меланхолик е непоносимо и неспокойно същество. Тя стига до затъпяване, отчаяние и дори самоубийство. “Най-доброто е, че човек лесно може да се отърве от нея” - казва Чехов. Според Салеранския кодекс за здраве меланхолиците са странни хора, мълчаливи и мрачни. Те са твърди в намеренията си, но непрекъснато очакват някаква опасност да ги сполети. Те са алчни, гризе ги завистта, не им е чужда лъжата, а лицето им е със землист цвят. МЕЛАНХОЛИКЪТ Е ЕМОЦИОНАЛНО РАНИМ, ПРЕОБЛАДАВАТ ОТРИЦАТЕЛНИТЕ ЕМОЦИИ, ТРУДНО КОНТАКТУВА Меланхоликът е инертен, неуравновесен тип дейност, с преобладаване на потиснатост. Повечето от тях са неуверени в себе си, нерешителни, обидчиви, обичат самотата. За тях е свойствена високата емоционална душевна ранимост. Дори и да не го изразяват, изживяват силно емоциите, като преобладават отрицателните емоции. Бързо се уморяват. И най-малката неприятност е в състояние да ги изкара от равновесие. Трудно встъпват в контакти с непознати. Гласът е тих, говорът забавен. Предпочитат да се подчиняват на правила и авторитети. Ако им предстои някаква промяна в живота, те се притесняват. Могат добре да работят, но само ако условията са благоприятни за тях. Не дават всичко от себе си, не обичат да работят на предела на възможностите си. При неблагоприятни условия при тях се засилва емоционалната ранимост, те са затворени в себе си. Тях човек трудно може да ги размърда, затова пък след това трудно контролират емоциите и поведението си. Затова те повече от другите се нуждаят от психологическа защита от претоварване - не само физическо, но и емоционално. Оставаме на вас да решите вие към кой тип темперамент принадлежите. Вероятно не само към един. Но пък можете да разберете какво поведение преобладава при вас. Характеристиката на четирите типа темперамент съгласно Павлов се построява на основата на съчетаване на три съставни компонента на нервната система. Това са сила, уравновесеност и подвижност.

Личностни типологии 1.Личностни типологии- Клавдий Гален, живял през II век, който доразвива идеята на древногръцкия лекар Хипократ. Приема се, че той е създател на типология на темпераментите, включваща четири елемента. - Флегматик- най-бавният темперамент. Това са хора, които трудно се разс-миват, трудно се разгневяват, много спокойни, търпеливи, бавно се съсредоточават. - Холерик- хората с най-бързия темперамент; нетърпеливи, невъздържани, избухливи, енергични, себераздаващи се. - Сангвеник- той е много близък до холерика: силно активни, находчиви, реагират бързо, имат динамична реч и много бързи движения, лекомислени и непостоянни. - Меланхолик- силно чувствителни хора, лесно нараними, от най-малкото нещо се обиждат, затворени в себе си, неспокойни, неуверени в себе си, тихи, притеснителни, неенергични и лесно се отчайват. 1.1. Темперамент - една от важните характеристики на индивида. Широко известни са четири основни типа: 1.силен, подвижен, уравновесен (сангвиник); 2.силен, подвижен, неуравновесен (холерик); 3.силен, инертен, уравновесен (флегматик); 4.слаб, инертен, неуравновесен (меланхолик). 2.Типологии насочени към класифициране на паталогичната личност-на швейцарския психолог Карл Юнг. - екстравертност- човек, който обича да общува и да е в шумна компания - интровертност- човек, който е затворен в себе си, общува с ограничен брой хора Нещо подобно се учеше в 9клас до колкото си спомням. Ето някои тестове, които могат да ви изградят представа от кой тип сте,... тест на айзенк Тест за типологизация на личността - тест за темперамент, Тест за комуникативност - измерва впечатлението, което оставяте у другите. Тест "Самооценка" - измерва Вашето отношение към Вас самия и околния свят. + описание на теста Тест за увереност в себе си

- Че като е добро, защо е напуснало дома си? Няма ли си приятели там? – попитал метеорологът. - Имах един, Ванчо, но той ми дърпаше опашката! – казало котето. - И вече не сте приятели? – казал метеорологът. - Не сме! – казало котето. - Хм, а да ловиш мишки умееш ли? – казал метеорологът. - Фу! - А да гониш макара? - Фу! - А да бъркаш в кухнята? - Фу! – казало котето без да се замисли. - А, така ли? – казал метеорологът. – Тогава не те ща! - То чу „мъркаш в кухнята”, а не „бъркаш в кухнята” – намесило се лисичето. – Получи се недоразумение. - Знам ги аз тези недораазумения! - казал метеорологът. А да мъркаш значи умееш? - Мрррр! – измъркало котето силно като мотопед. - Достатъчно! - казал метеорологът. – А не искаш ли да се върнеш при твоя, как беше, Ванчо? - Брррр! – казало още по-силно котето. - Ясно – казал метеорологът. - Значи взимаш ме? – зарадвало се котето. - Ами! - казал метеорологът. – кой е казал такова нещо? Животинчетата били много неприятно изненадани и започнали да му се молят: - Вземи го бе!... - То ще те слуша! Но метеорологът не се съгласявал. - И дума да не става! - Ще го вземеш! Ще го вземеш! – казало еленчето. - Я, пораснаха ти рогата – погледнал го малко строго метеорологът. И еленчето се засрамило и навело глава. То било тъй натъжено, че метеорологът прибавил: - Да, да, много са порастнали дори. Я как боцка това, новичкото! Значи днес ти навършваш... Но не успял да продължи, защото лисичето излязло напред и казало: - Чичо метеоролог, понеже еленчето има днес рожден ден, то иска, вместо да му даваш подарък, да вземеш котето. И метеорологът нямало какво да прави, съгласил се: - Добре, от мен да мине! Всички завикали „Ура!”, а пък сврачето се разкрещяло: - „Няма да има край любовта нииии!” Но какво станало в този миг? В този миг чул се вик: - Мачоооо! Всички се ослушали. И в тишината още по-ясно и по-отблизо се чуло: - Мачоооо! И без заповед всички – освен метеоролога, разбира се – се изпокрили кой където можал сред уредите. И ето че се появил Ванчо. Той бил без ски и без раница, разчорлен и задъхан. - Добър ден, чичо! – казал Ванчо. – Чичо, не си ли видял едно коте? - Какво коте? – престорил се на учуден метеорологът. - Едно такова... ръждиво, мъничко! – казал Ванчо почти разплакан. – Значи няма го? Вместо да му отговори метеорологът запитал: - Ти да не си го мъчил? - Не съм! - А опашката не си ли му дърпал? - Съвсем малко – казал Ванчо. - Че защо тогава е побягнало? – учудил се метеорологът. - То не е побягнало, ами се е загубило. Излязло е и се е загубило. - Излязло откъде? - Ами... от къщи – излъгал Ванчо. - От къщи чак дотук?! – ощеповече се учудил метеорологът. - Ами да! Сигурно е дошло с автобуса и после с лифта! – продължил да лъже Ванчо. - С лифта? И сега какво ще правиш? - Ще го търся, какво? - Аз на твое място щях да си намеря друго. Котета колкото щеш! – казал метеорологът. - Да, „колкото щеш”! То не е обикновено коте, то ми е приятел! – съвсем разплакан извикал Ванчо и хукнал да търси котето си из бялата гора: – Мачооо! Мачоооо!... Малките животни наизскачали от скривалищата си. Всички били весели, само еленчето – не. - Ти защо му отговори така? – казало то на метеоролога. - Как? – попитал го той. - Че не си виждал котето! - За да се откаже, защо! – намесило се лисичето. – Но щом толкоз иска, нека го търси! - Нека! – казало котето. – Само че... - Ха-ха! Как го излъгахме! – подскочило мечето. – сега ще живееш тука и ще си играем! Тук е хубаво, нали? - Хубаво е – казало котето и пак повторило: - Само че... - „Само че” какво? – запитал го метеорологът. - Само че искам да се върна при него! – казало неочаквано котето. Не го казало много високо, но всички го чули и както скачали, изведнъж се вкаменили по местата си, сякаш вече се били научили да играят на статуи. И така стояли дълго, докато метеорологът проговорил: - Искаш да се върнеш при него, така ли? - Да. - Е защо? - Защото ми е приятел – казало котето. – Я виж как ме търси! - Търси те, за да ти дърпа опашката, хи-хи! – казало лисичето. - Не е за това – казало котето. - И мустаците, мр-мр! – казало мечето. - Не е за това – казало котето. - А защо тогава? – попитало еленчето. - Защото ми е приятел! – казало пак котето. – И мустаците ми са си такива от рождение. - Хи, приятел! Мр, приятел! – нахвърлили се върху него лисичето и мечето. - Не се знае – казал метеорологът. – Не трябва да се решава така бързо. Истинските приятели не се намират на всяка крачка. Има едно стихотворение... - Знаем го! Знаем го! Много е тъжно и голямо! – развикали се всички. – Но как да разберем дали му е приятел, или не му е приятел? - Виж, това наистина е много мъчно – казал метеорологът. - Няма ли барометри за приятелство? – попитало еленчето. - Има, но те са големи и тежки – казал метеорологът. - И все пак да помислим! И той дал знак на малките животни да се сдгушат около него. Всички събрали глави и си зашепнали. Не се чувало какво кроят, само от време на време се чувало: - Аз – това! Аз – това! На изпитванка! - Шу-шу-шу! - Иха, че интересно! - Шу-шу-шу! - Ама да не стане страшно! - Шу-шу-шу! - Само така! Да! Да! - Шу-шу-шу! Като се наговорили, всички вдигнали глави. - Ще видите, че ще издържи! – казало котето. - Вие, да видим дали ще издържите! – казал метеорологът. - Ще издържим! Ще издържим! – развикали се всички. И се пръснали в разни посоки, като оставили големия си и тъжен приятел да гледа след тях. И какво станало после? Ето какво станало. Ванчо вървял сред бялата гора и викал котето си. Но вместо котето отнейде се появило запъхтяно лисичето. - Ей, глупчо! – извикало му то. – Връщай се веднага! - Защо? – казал Ванчо. - Защото тази пътека води направо към пропастта, не заеш ли? – казало лисичето. – Оттук който е минал, не се е връщал! Нямаш си дори идея колко паднали са в нея! - А не си ли видяло едно коте? – запитал, изплашен Ванчо. - С дълга опашка ли беше? – запитало лисичето. - Да! - И дълги мустаци? - Да!! - И със зелени очи? - Да!!! – съвсем изплашен казал Ванчо. - Не съм го виждало – казало лисичето. - Е, защо ме уплаши? – казал Ванчо. - Никой не те плаши – казало лисичето. – Само се информирам. - Но значи не е минало от тук! – казал Ванчо. - От една страна, може да значи че не е минало – казало лисичето, - но от друга страна, може да значи, че е минало и е паднало в пропастта. Връщай се да не загинеш и ти! - Няма да се върна! То е мой приятел! – казал Ванчо. - Махай се от пътя ми. И продължил нататък. - Добре, но на твоя отговорност! – извикало след него лисичето. Другите животинчета наизскачали иззад борчетата. Те се били крили зад тях и били чули всичко. - Не го е страх! – казало лисичето. - Защото ми е приятел! – казало котето. – Няма нужда да го мъчим повече! - А той тебе как те е мъчил! – грачело сврачето. - Колко ме е мъчил! Много малко даже! Аз да знаете какви пакости съм правило! - Каквото и да си правило, не може да те пуска с парашут от третия етаж! – казало мечето. - Той само ме държеше над балкона! Даже беше интересно! – викало котето. – Оставете го! - Ама и на нас ни е интересно! Идвай! Идвай! – развикало се лисичето. И всички хукнали след Ванчо. А той вървял из гората и продължавал да вика своето коте: - Мачооо! Мачооо! И изведнъж наоколо му започнали да се въртят разни призраци и таласъми. Всъщност нямало нищо страшно, защото това били пак нашите познати – животинчетата, - но Ванчо не знаел, че са те, и се разтреперал. Облечени в разни пижами и чаршафи, с кофи, нахлупени на главите, животинчетата се въртели около него и викали: Хи-хи-хи-хи! Ха-ха-ха! Кой е скрит зад таз елха? Туй хлапе какво ли дири между толкова вампири? Дири си белята то, двеста хиляди на сто! На този свят един живот е той за някакво си коте!... - Коте ли? Я ти, момче, тръгвай си оттука, че вече чудиме се ние кой кръвта ти да изпие... - Като паяк на муха! - Хи-хи-хи-хи! Ха-ха-ха! Докато таласъмите танцували около него, Ванчо викал: - Не ме е страх! Няма духове! Другарката учителка казва, че няма! Махайте се, че като ви хвана!... Това коте е мой приятел! Ние се обичаме с него! И макар че бил много изплашен, пак събрал смелост, успял да разпъди духовете и се затичал нататък. А пък горските животинчета започнали да си прибират костюмите, които метеорологът им бил раздал. Прибрали ги и седнали омърлушени в снега. - Нищо не излезе! – признало си дори лисичето. - Не се плаши – казало мечето. - Плаши се, но побеждава страха си – казало еленчето. - Аз ви казвах! Аз ви казвах! Стига толкоз! Стига сте го мъчили! – молело се котето. - Може пък да му е приятел – казало мечето. - Пръв! Казало еленчето. – Да кажа ли стихотворението? Но в този миг се появил метеорологът. - Не бързай да го казваш! – засмял се той. – Нека аз първо да кажа метеорологическото предсказание за след малко! – И зачел: - „...рязко спадане на налягането и температурите, с образуване - по планините – на снежни бури, гъста облачност и краткотрайни замръзвания на носовете...” Иоще недоизрекъл тези думи, облаци скрили слънцето, планината станала мрачна и студена. А Ванчо вървял сред преспите. И метеорологът му говорел през една фуния. - Иде студът! дори живака (дъ-дъ-дъ-дът) със зъби трака! Върни се, детенце, върни се, момченце, да ми не станеш на ледно парченце! - Иде студът! дори живака (дъ-дъ-дъ-дът) със зъби трака! И не стигал студът, но силен вятър разтърсил дърветата, хвърлил сняг в очите на Ванчо, заблъскал гърдите му. И гласът през фунията завил: Връщай се малкият! Чувай как в клоните свирят циклоните и антициклоните! Тяхната ледена виелица прави я господин Андерсен от Скандинавия! И крачките на Ванчо ставали все по-бавни. И гласът през фунията го педупреждавал: Ей я умората, ей я умората, тя е по-силна от силите в хората. Ей я умората, тихичко пееща, ей я умората, люлки люлееща. Слаби са, слаби са детските мускули! колко по-силни от теб са напускали боя с врага в резултат на умората. Ето, не чувстваш ли? Таз ти е втората крачка насън. А пък таз ти е третата. Връщай се, ей! Ако тук под дърветата само поседнеш за малка почивчица, меко загърнато в бяла завивчеца, никога няма... Сврачето, като чуло думата „никога”, не издържало, изпляскало с криле и литнало, крещейки: - Никогаааа! Никогаааа! Но и това не уплашило Ванчо. Напротив, той се стреснал от крясъка и извикал: - Не ме е страх от умората! Там е котето ми! Там емоят приятел! – и продължило нататък. Но бурята не се предавала. Тя грабнала сврачето, завъртяла го и го хвърлила към едно борче встрани, зад което се били скрили малките животни. - Защо разваляш играта? – извикало му лисичето. - Ами дожаляло му е! – казало еленчето. То само било нажалено. - А на мене? – извикало котето. – Мене не ми ли е жал, мислите? Стига сте го мъчили! Той вече доказа! Не е честно! Пуснете ме! Чичо Метеоролоооог! То се отскубнало от мечето и лисичето, които го дърпали наззад, с един скок се хвърлило през виелицата към Ванчо и го прегърнало: - Ванчо, аз съм тук! Не бой се! - Мачо! – извикал зарадван Ванчо. И в миг всичко се преобразило. Бурята стихнала. Топло слънце засияло над планината и метеорологическата станция. И Ванчо, и котето, прегърнати, запели заедно с другите малки животни: Казва се „приятел пръв”, но защо е той такъв? Затова, че пръв полита в огъня, да те спаси; пръв и без да се запита, прав ли си или не си; пръв за теб леда пролазва, пръв за теб пролива кръв – ето за това се казва, че приятелят е „пръв”! - Дотук добре – казал... кой мислите? Познахте. Метеорологът. Той се бил появил отнейде, все още с футията в ръка. - Аз ви казвах! Аз ви казвах! – викало и скачало котето. – Той ми е истинси приятел! - А ти къде беше? – запитал го Ванчо. Котето се посмутило малко. - Ами чаках те, чаках те и излязох да се поразходя с тези приятели – казало то. – Запознайте се! И Ванчо се запознал с горските животинчета. Само като стигнал до лисичето, казал: - Ние с тебе май се познаваме. - Друго лисиче е било! – казало лисичето. А котето продължило да подскача: - Той ми е истински приятел, видяхте ли? Аз само накрая му помогнах! - И добре, че му помогна все пак! – казал строго метеорологът. - Защо? – попитало котето. - Е, как защо? – престорил се на учуден метеорологът. - Ти да не мислиш, че него изпитвахме осега? - А кого? – смаяло се котето. Животинчетата се вкаменили отново, сякаш за втори път играели на статуи. - Кой ще каже кого? – попитал метеорологът. Животинчетата мълчали. Само лисичето смънкало: - От една страна... – и млъкнало. - Който знае да си поклати рогцата! – казал метеорологът. И еленчето поклатило рогца. - Казвай тогава! - Него – казало еленчето и – боц! – боцнало лекичко котето. - А? – казало само котето. И всички се засмели. - Теб бе, котарако – казал метеорологът, - дето бягаш в гората и оставяш приятеля си без приятел, защото малко те бил помачкал и носил в раница. - Аз вече няма! – обещал Ванчо, като прегърнал котето си. А котето мълчало засрамено. - Тебе изпитвахме – продължил метеорологът, - за да видим дали го заслужаваш! Да видим докога ще търпиш да го мъчим! - Е, издържах ли? – казало котето. - С три и половина – казал метеорологът, - но за котка и това е много. Мечето, лисичето и сврачето отново се засмели. Котето се ядосало: - Вий мен изпитвали сте значи? Не ви е срам, подигравачи! Това прозвучало като стихче и горските животинчета – без еленчето – се разскачали около котето, повтаряйки думите му. Но метеорологът ги спрял. - Няма какво много да му се смеете! – казал той. – И вие нищо не знаехте. И трябва да разберете, че приятелството не е сама „хайде да си поиграем!” или да използваме транзистора на приятеля си, а нещо много повече... Пък вашето отгоре на всичко беше и първо „хайде да си поиграем!”, а после „хайде да му се подиграем!” Той се усмихнал малко тъжно и прибавил: - Време е. Изпратете ги до долната поляна, че другарката учителка ще му скъса ушите! И всички – без метеоролога и еленчето – тръгнали надолу. - Сбогом! Сбогом! И да не забравяте приятелите си! – казал метеорологът. - Никога! – извикали малките животни. Това прозвучало много поучително, но, слава богу, сврачето пак не се сдържало и този път успяло да изпее докрай своята песен. Никогаааа! Никогаааа на тоя свят, дорде си млада и аз съм млад, няма да има край любовтаааа ни, няма да има край радосттааа ни! Никогааа! Никогааа! Това било така смешно, че всички изръкопляскали и завикали „ура”, а сврачето се поклонило, и казало: - Благодаря за вниманието! И малките животни поели надолу по белия склон. Останали само метеорологът и еленчето. - Не беше право! – казало еленчето. - Кое? – запитал метеорологът. - За да изпиташ котето, измъчи момчето! - Какво? Какво? – казал метеорологът. - Сам знаеш – казало еленчето. - Ама това беше приказка – казал метеорологът. * * * И наистина приказката била завършила – отново бил завалял снегът, метеорологът пак седял на своята пишеща машинка, а еленчето надничало през стъклото. - Е, че какво като е приказка? – казало то. - Това, че аз съм си го измислил и мога да си го мъча колкото искам! – казал метеорологът. - Да-да! – казало недоволно еленчето. – А всичко ли бееееше измислено? - Да. И рогчето. Нали за него питаш? Еленчето кимнало. - А защо я измисли точно такава? – попитало то. - Каква „такава”? Еленчето замълчало и после казало: - Ти имаш ли си приятели? - Че ти малък приятел ли си? – казал метеорологът. - Неее, наистина! - Я какво любопитно двукопитно! – казал метеорологът. – Виж, за „наистина” си малък! Хайде, бягай! И еленчето изтичало в бялата гора. А метеорологът останал още малко пред машинката си, за да довърши това, което бил съчинил (и което не е за малки еленчета и дечица): ...Нито звън на шейна, нито глас ва жена, вредом само една тишина, тишина. Сняг вали, сняг вали над заспали ели... Не боли, не боли, преболява, нали?

БЯЛА ПРИКАЗКА Високо в планината имало една малка метеорологична станция и в нея живеел един стар метеоролог. Той бил съвсем сам и когато му оставало свободно време си съчинявал разни приказки и стихотворения. Ето и сега, като гледал през прозорчето тихия сняг, който валял навън, той си бил намислил нещо и вече го пишел на машинката си върху опакото на един лист за метеорологическо съобщение. И това, което си бил намислил, започвало така. Над капчука в игли, сред парцали мъгли, по заспали ели сняг вали, сняг вали. Тук през целия ден няма никой освен един малък елен, просещ хлебец от мен... Но като стигнал до това място, едно малко еленче почукало с рогца по стъклото: - Това за меене ли е? Метеорологът вдигнал очи от машинката. - За тееебе! – казал той и продължил да пише. - Ама аз не ти прося хлебец! – казало еленчето малко обидено. - Зная! – казал метеорологът. – Само че не ми пречи, защото не мога да си я донамисля. - Какво да донамислиш? – попитало еленчето. - Е, как какво? Приказката! Като чуло „приказка”, еленчето подскокнало от радост: - Ама и аз искам да играя в нея! - Че ти вече играеш. - Ама и ти тогава! Метеорологът се усмихнал. - Не, аз съм голям – казал той. И тъжен. - Нищо! – настояло еленчето. – Ще играеш голям и тъжен! А пък ние ще те развеселим! - Малко се съмнявам – казал метеорологът. Но все пак прибавил: - Добре. Бързай надолу, че приказката почва! - Как почва? – попитало еленчето. - Ами така. Не виждаш ли? Не чуваш ли? Еленчето се огледало: снегът бил спрял! Ослушало се: отдолу иззад елхите долитали детски гласове! - Децата от училището са дошли на ски – казал метеорологът. – Бягай на полянката! Много интересно ще бъде! Той излязъл навън, за да очисти своите уреди от снега, който ги бил затрупал. Отворил сандъчето на единия, отворил на другия... - А термометъра няма ли да погледнеш? – запитало го еленчето. То още не било тръгнало. - Няма – казал метеорологът. - Защо? - Не е твоя рабата. Какво разбираш ти от метеорология! Знам аз! – казало еленчето и заприпкало надолу. ( А какво знаело, после ще разберем.) И приказката започнала. * * * Скок! Скок! Скок! – еленчето вече стигнало до полянката, надникнало зад една преспа и кого видяло? Видяло Ванчо от III „в” клас. Той носел ските си на рамо. Спрял се, свалил раницата си и се навел да си ги слага. Но докато си ги слагал, раницата се размърдала зад гърба му и почнала да се отдалечава. - Стой мирно! – казал й Ванчо. И раницата се спряла на място. - Ще се спусна веднъж и ще се върна. Разбра ли? И раницата закимала, че е разбрала. - И тогава ще те покажа на всички. И раницата заподскачала радостно. А Ванчо се плъзнал надолу със ските и изчезнал зад боровете. Но едва изчезнал, раницата започнала да се търкаля, да издава някакви звуци, докато най-сетне се разтворила и от нея изскочило... Какво? Едно коте! Но какво коте? – пита се. Ужасно разрошено и ядосано! Истинско чудовище! Котето се отърсило, извикало подигравателно: - Сбогом, Ванчо! Много ти здраве! – и тръгнало към гората пеейки: Да те щипе, да те скуби, да ти сипе думи груби! Не, не, не е приятелство по всяко време да извършват посегателство над твойта свобода! О, тежка, о, тежка съдба котешка! Мяу! Да те мята, да те мачка, да те смята за играчка! Не, не, не е приятелство по всяко време да извършват посегателство над твойта свобода! О, тежка, о, тежка съдба котешка! Мяу! Още не било завършило мяукането, и от храстчето над една преспа се раздало тънко: - Браво! Браво! - Фу! – изфучало котето и скочило от изненада нагоре. - Кой извика „браво”? - Аз – казало еленчето. Защото клонките на храстчето били именно неговите рогца. То излязло иззад преспата и се приближило към котето. - Няма да се подиграваш, че знаеш ли! – казало котето. - Аз не се подигравам. Много хубаво беееше – казало еленчето. - Така може – казало котето. – Викай още! - Браво! Браво! – извикало еленчето, за да му направи удоволствие. – Само че защо пееш веднъж „котешка”, а веднъж „котешка”? - За разнообразие – казало котето. – Като много знаеш, изпей ти нещо тогава. - Добре – казало еленчето и тихичко изпяло една малка песничка, която започвала така: Колко е чудесна зимната гора, бяла и спокойна, само за игра! Тихо. Нито звук. Само – чук-чук-чук – от кълвача става дваж по-тихо тук. - Не е лошо – А защо ти е тази закачалка на главата? – казало котето - Това са ми рогата – казало еленчето. – Всяка година ми пораства ново клонче. А какво е закачалка? - Това, на което хората си закачат дрехите. Но ти не си живяло сред тях. - Ама ти питомно коте ли си? – учудило се еленчето. - А ти за диво ли ме мислиш? – казало котето. - Ами да – с такива мустаци и опашка! - И на тебе да ти ги дърпат всеки ден, ще ти пораснат така. - Ми затова ли си побеегнало? - А как мислиш? - От града само до тук? - Ванчо ме донесе в раницата си. Искаше да ме прави скиор. Ама аз му изядох цялата храна и избягах. - А на него няма ли да му е мъчно? - За храната? - Не, за тебе. - Ами, мъчно! Колкото на мене за него! - А какво ще правиш в гората? - Ще си намеря приятели, ама истински, не като него, и ще си играя с тях! - Ами ако искаш тогава... – почнало срамежливо еленчето. И млъкнало. - Какво „ако искам”? - ...да станем приятели. - Че добре! – казало котето. – Ама първи! - Първи! – казало еленчето. И двамата поели, подскачайки, между борове и преспи. Еленчето дори пак запяло. Този път началото на една друга песничка: Казва се „приятел пръв”, но защо е той такъв?... Колко весело било! Слънцето греело, снегът блестял като слюда и хрупкал под копитцата на еленчето и лапките на котето. - Къде ме водиш? – запитало по едно време гостенчето. - При едно мое приятелче. - А то къде е? - Ей го! – казало еленчето. То посочило нагоре към върха на един бор и извикало: - Сънльооо! - Сънльооо! – извикало и котето. Но отгоре се чуло само хъркане. - Сънльооо! Събуди се! - извикали и двамата. Но чули още по-силно „хррр”. - Няма да можем – казало еленчето, - то е ужасно сънливо! Но в този миг от снега се подала муцунката на едно лисиче. - От една страна – казало лисичето, - то може да е сънливо... Муцунката му изчезнала и се появила от съвсем друго място в снега. - Но от друга страна е и лакомо, тъй че... – казало то. И муцунката му пак изчезнала в снега. - По-добре ще е да говориш от една страна! – казало еленчето. – Нищо не ти се разбира така. Но лисичето продължавало да се подава ту от една страна, ту от друга страна: - От една страна е по-добре... но от друга страна, няма да е по-добре... защото така се уча, като ме подгонят от една страна... да избягам на другата. - А ако те подгонят от двете? – попитало котето. - Тогава ще избягам от трета! – отговорило лисичето и наистина този път се подало от трето място. Най сетне излязло, изгънало си опашката и намигнало. - Много си хитро! – признало котето. - Ами да! – казало лисичето и запяло: Не зная, но изглежда, родено съм така – каквото да помисля, излиза хитринка! И няма как! На, ето пак! Ах, не, не умея да мисля без нея! А щом сега тъй много е в мене хитростта, какво ли пък ще стане, когато пораста? Но няма как! На, ето пак! Ах, не, не умея да мисля без нея! И като свършило да пее, казало: - Ти да не си избягало от Ванчо, а? - Откъде знаеш? – учудило се котето. - Чух ви, като си говорехте – казало лисичето. – Искаш ли да станеш приятел и с мене? - Ама първи! - Първи! - Хайде! - Хайде! И тримата весело запели: Казва се „приятел пръв”, но защо е той такъв?... - Чакайте! – досетило се еленчето. - Какво има? - Забравихме Сънльо! - Вярно! – казало котето. То и еленчето завикали пак нагоре: - Сънльооо! Но отгоре се чуло пак само хъркане. - Колкото и да викаме, не се събужда – казало еленчето. - Хи-хи! – засмяло се лисичето. – Хи-хи! Защо се смееш! – казало котето. - Защото ако, от една страна, не се събужда, като го викате, то от друга страна, ако кажа малко по-силно, че наблизо има медец... То наистина казало тази дума малко по-силно и още не я било доизрекло и една кафява топка тупнала от бора в бялата преспа. Това било, разбира се, едно мече – смело и рунтаво. - Медец? Мрр! Къде има медец? – изрумжало то, като си търкало очите. - В съня ти, хи-хи! – казало лисичето. – Защото много сладко спеше. - Какъв сън бе! Какъв сън! – изръмжало обидено мечето. - Добре де, добре! – казало еленчето. – Имаме си ново приятелче. Ела да си играем с него. - Вие на какво играете тук? – запитало котето. - На „ритни-шишарка”! – казало еленчето. - На „прескочи-пънче” – казало лисичето. - И на какво друго? – запитало котето. - Ами на всичко...на „ритни-шишарка” – пак казало мечето. Толкова им били игрите в гората. - Фу! – казало котето. – Вашето „всичко” не е нищо! Аз ще ви науча на дама, на криеница, на стражари и апаши, на кралю-порталю, на рими, на панделки, на топчета, на статуи... - Иха! – заподскачали от радост горските животинчета. А момчето извикало: - Ще бъдем първи приятели с тебе! Но този път еленчето казало: - Е да, ама... - Е като не щеш, иди си! – казало лисичето. Не че неща – казало еленчето, - но си спомних едно стихотворение. Да го кажа ли? - Само да не е дълго! – казало котето. - Не е - казало еленчето. И издекламирало следното стихотворение: Казва се „приятел пръв”, но защо е той такъв? Затова, че пръв полита в огъня да те спаси; пръв и без да се запита, прав ли си, или не си; пръв за теб леда пролазва, пръв за теб пролива кръв – ето за това се казва, че приятелят е „пръв”! - Браво! Браво! – завикали малките приятели. Само котето казало: - Това стихотворение не е детско и не е за животни! - То се знае, че не е! – казало лисичето. – Той си го е измислил за себе си. - Кой „той”? – учудило се котето. - Метеорологът! – казали едновременно мечето и еленчето. – Той винаги си го пее, докато преглежда уредите си. - И той е един метеоролог, хи-хи! – казало лисичето. – В кутията на термометъра му едно синьо птиче си е свило гнездо и му стопля живака, а той не вижда. - Може да вижда – казало еленчето. - Е като вижда, защо от три седмици праща долу завишени сведения? – казало лисичето. - Заради птичето – казало мечето. – Толкова ли не разбираш? - Аз разбирам, но исках да разбера дали вие разбирате – казало лисичето. – Но за какво сме седнали да говорим? Я да чуем градските игри! - Да започнем с криеница! – казало котето. – Ала-бала-ница, тур-ска пани-ца – ой-гиди Ван-чо, наш капитанчо! Мечо, жуми до сто! А сега ние ще се крием! Хайде! Мечето се опряло на дървото и започнало да брои на глас, а другите изчезнали. То започнало да се прозява, да брои все по-бавно и сънно запяло: Просто не разбирам, просто ми е чудно: за какво тъй често трябва да съм будно, за какво да губя толкоз ценно време, през което може сладко да се дреме? То пак се прозяло и замлъкнало. Минала минута, минали две. Скритите животинчета започнали да се промъкват към дървото, затичали се и се „заплюли”. - Пу! Пу! Пу! Но нищо не се получило. - Той е заспал! – казало еленчето. - Сънльо! - Няма да играеш! – викнали всички. Но лисичето се досетило за нещо. - Всъщност, от една страна, това е зле, защото се развали играта – казало то, - но от друга страна, това е добре, защото трябва да се погрижим за гостенчето. Къде ще живее? Какво ще яде? За това никой не мисли! Всички казват „лисиците са хитри”, а всъщност не лисиците са толкова хитри, ами другите животни са ужасно глупави. Хи-хи! - Да го заведем при метеееоролога! – предложило тихо еленчето. - Вярно! – извикало мечето. То се било събудило най-после. - Да вървим! – казало лисичето. – Ако го вземе, ще бъде чудесно! - Добре – казало котето. И всички тръгнали към метеорологическата станция. Ето че стигнали. Метеорологът стоял на полянката пред своите уреди и викал нагоре към някого: - Дай ми го! - „Никогаааа” никога-а-а-а на този свяяят!” – крещял отгоре някой като естрадна певица. - Дай ми го, ти казвам! – викал метеорологът. - „Никогаааа! Никогаааа!” – се чувало отгоре. - Никога, никога – казал метеорологът, но във втората половина на деня се очаква понижение на температурата и ще ми поискаш да те пусна вътре! Четиримата гости се спогледали. - Добър ден – казало плахо еленчето. - Добър ден – отвърнал метеорологът, без да престава да гледа нагоре. - Пак сврачето ли? – запитало лисичето. - Открадна ми транзистора! – казал метеорологът. - И не ти го връща? – казало мечето. - Не само не ми го връща, но не ме оставя да спя! - Скоро ще му се изхабят батериите – казало лисичето. - Те се изхабиха, но то научи наизуст песните – казал тъжно метеорологът. - Ще го отучем – казало котето. Никой не бил забелязал кога то се било отделило, кога се било изкатерило на бора и смъкнало транзистора оттам. - Благодаря ти – казал метеорологът, като поел транзистора. - А него какво да го правя? – попитало котето, като измъкнало иззад гърба си и сврачето, съвсем разрошено. - То ще обещае, че няма вече да пее – казал метеорологът. - Няма вече! „Никогаааа на тоя свяяят!” – пропяло отново сврачето. Пуснали го и то наистина замлъкнало и почнало да подскача около тях. Така станали петима приятели. Метеорологът погледнал към котето. - Ти кое си? – казал той. – Не те познавам. - Защото току-що пристигнах от града – отговорило важно котето. - Ние дойдохме... – почнало мечето. Но метеорологът го прекъснал: - А ти защо не си спиш в дупката? - Не ми се спи! – казало мечето, като се прозяло. - Не ти се спи! – казал строго метеорологът. – И децата знаят, че мечките спят зиме летаргичен сън. - Летаргичен сън се спи лете! – казало мечето. - Ще ти дам аз едно „лете”! – усмихнал се метеорологът. – Е, какво искате? - Дойдохме да те помолим – казало бързо лисичето, като въртяло опашката си. – Понеже, от една страна, ти живееш сам и си голям и тъжен, а от друга страна, това коте няма къде да живее, може би ще искаш да го вземеш? То е много добро!

а през 4000 г. - намерили ли са нова звездна система много неточности има в предсказанията от миналото и малко е нацелено... ето защо не вярвам на "предсказания"

добре че я подсети ина4е нямаше да й обърна внимание

1. КУЧЕТО Кучето е опитомено от първобитния човек преди 7 хиляди години. Човекът го приютил при себе си, за да му помага. Така то станало пазач пред пещерата на първобитния човек, а после и помощник в лова. Днес е наш верен приятел и другар в игрите. Има много породи кучета, дори и с необичаен външен вид. Но всички се отличават с голямата си вярност към човека. Затова казваме “кучешка вярност” – знак за изключителната им преданост. А това е така, защото някога кучето е било диво животно – днес то приема човека като водач на глутницата, затова изпълнява нарежданията му и се радва и тъгува заедно със стопанина си. За кучето обкръжаващите го хора са просто по-големи и по-силни кучета от него, с които то трябва да се съобразява. Смята се, че кучето има черно-бяло зрение и не вижда цветовете, които ние виждаме. 2. КОТКА Котките обитават Земята вече почти 35 милиона години. Някога в Древен Египет те са били считани за закрилници на домашното огнище. Почитали ги като свещени животни, наказвали със смърт за убийство на котка. Днес те стават рано сутрин, когато за тях е “време за игра”. Следобедът е отреден за почивка. Женските котки са добри ловци, защото тяхна грижа е да хранят малките. Котките са хитри ловци, които дебнат птички и други малки животинки от засада. Но в къщи ловят мишки, а понякога просто се отриват в краката на стопанина си. Така те показват, че ви обичат и че сте тяхна “собственост”. Драскането по дърветата и по канапетата вкъщи е начин, по който котката показва колко е едра - колкото по-нависоко са драскотините, толкова по-едра и силна е котката. 3. МАЙМУНА Маймуните са умни и любопитни същества. Според учените, те са най-близките в природата роднини на човека. Ако една маймуна реши да направи нещо, тя съставя план как да бъде сторено това. Маймуните не обичат самотата, живеят на групи, пощят се взаимно и така показват уважението и приятелството си. Не понасят скуката и прекарват свободното си време в игри и проучване на околността. Дълго време висят по дърветата, но могат да ходят изправени на два крака, а с ръцете си да вземат различни предмети. Маймуната е актьор и обича да подражава на постъпките на човека. Разбира човешката реч, макар да не може да говори. Ако една маймуна научи нещо ново, другите в групата ще й подражават и ще се учат от нея. Живеят дълго – до 60 години. 4. КОАЛА В Австралия живее необикновено животно – коалата. Наричана “сива торбеста мечка”, тя е симпатична, мека като плюшена играчка и любвeобвилна,с голям и смешен нос. Живее в югоизточните части на континента. Тя е торбест бозайник – отглежда малките си в кожена торба на корема и ги кърми с мляко. На езика на аборигените “коала” означава “без вода”. И наистина коалата приема вода само с храната си от евкалиптови листа. Живее по дърветата. Те са любимото й място за отдих. Понеже се храни само с листа от евкалипт, тя обитава само този вид дърво. 80% от времето си прекарва в спане, събужда се само сутрин, след изгрев слънце, за около два часа, за да яде. Коалата е самотник и не харесва компанията на себеподобните си. Новородените са много малки – едва 18 милиметра. След 60 дни напускат торбата на майка си, вече наедрели, а на 3 годишна възраст са напълно самостоятелни. Зрялата коала не надхвърля 60 сантиметра. Ражда се и живее по дърветата, слиза на земята само когато предчувства смъртта си. 5. КАТЕРИЦА Често я виждаме в парка – подскача от клон на клон, пробягва по земята, за да се качи отново на някое дърво, улисана в търсене на храна. Катерицата е малко зверче с продълговато тяло и дълга пухеста опашка. Козината й е рижа до черна. През пролетта и лятото търси храна сутрин и вечер, а през зимата – през целия ден. Веселата скокливка е обичана сред любителите на животни. У дома се движи непрекъснато из стаите и е много любопитна. За разлика от други животни, тя наистина харесва компанията на човека и може да бъде негов истински приятел. В домашни условия живее 11 години. Обича кедрови орехи, слънчоглед, жълъди и гъби. Охотно похапва ябълки, круши и сушени плодове. Дори гризе кората на дърветата и шишарки, които още не са пръснали семената си. Два пъти в годината ражда до 12 малки. 7. ХАМСТЕРИ Хамстерът е познат любимец в нашия дом. Единак е и не обича компанията на себеподобните си. В природата рие тунели в земята, като складира големи запаси храна – обикновено около10-20 килограма, но са откривани и цели “хамбари” с по 90 килограма зърнени храни. Основно вегетарианец, в природата почти половината от храната му се пада на насекоми, ларви и червеи. Хамстерът живее от две до четири години. Ако пред дупката му се изпречи противник, смело се хвърля в неравен бой, за да се добере до дома си. Майка-хамстер ражда наведнъж 10, а понякога - дори 20 малки. За малчуганите е нужна слама, за да може майка им да свие гнездо, в които да ги сложи. Новородените са слепи и неокосмени, с червена гладка кожа. На петия ден започва да расте козина, а на десетия вече проглеждат. А защо ги обичаме? Може би защото хамстерът е едно вечно непораснало бебе… 9. ГЕКОНИ В света съществуват 670 вида гекони. Те са най-малките сред гущерите. Имат особен палец с широка пластинка и множество власинки, с които се захващат за гладки повърхности като стъкло и стени. В брачния период се водят битки за надмощие между мъжките гекони. Бият се докато някой от противниците не побегне, а понякога такива двубои завършват със смърт. Геконите, също като хамелеоните, не пият вода, а облизват росата от растителността. Известни са сцинковият гекон, леопардовият, мадагаскарският, токи. Токи е най-предпочитаният за отглеждане у дома. Домашните гекони са самотници, за разлика от дивите им събратя. Те са неизменни спътници на човека в тропиците. Геконът токи достига дължина 36 сантиметра. Както при хамелеона, окраската му се изменя според обкръжаващата го среда. Токи имат силен глас, чува се нещо като “то-ки”, откъдето идва и името им. 10. ХАМЕЛЕОНИ Хамелеонът обитава Африка и Мадагаскар. Живее по дърветата, движи се много бавно, от крак на крак, като с всяка крачка се предвижва едва с 1 - 2 сантиметра. Само ако е застрашен, прави скок от цели 50 сантиметра, за да се захване за друг клон. Не пие, а ближе росата по дърветата. Вижда прекрасно със странните си очи, всяко от които може да гледа в напълно различна посока. Когато лявото око гледа безучастно встрани, дясното може да оглежда някоя клонка над главата му. Хамелеонът не може да догони жертвите си, затова дебне неподвижно мухи, скакалци, бръмбари. Изстрелва дългия си и лепкав език, улавя насекомото и го поглъща. Езикът му е по-дълъг от тялото и опашката му! Умее да сменя цвета си - има хроматофори - боички, с които променя окраската си, както пожелае. Зелената му кожа става черна, щом е ядосан или заплашен от враг. Тогава съска като змия и се разтяга, за да покаже колко е голям. 11. ИГУАНА Странен и ленив домашен любимец е игуаната. Известните видове са над 700. Най-многобройни са анолисите – живеят в Северна Америка. Те са и най-популярните домашни игуани. Има горски, скални, пустинни, степни, полуводни видове, обитаващи Северна и Южна Америка. Особено известни са тези от Галапагоските острови. Игуаните са студенокръвни и затова се греят на слънце. Хранят се с малки риби, мишки, големи насекоми. Галапагоските игуани пък пасат водорасли от дъното на океана. Снасят яйца в кожена обвивка. Макар да изглеждат тромаво, игуаните понякога могат да са много пъргави. Свидетели разказват как случайно паднала в реката игуана с бързи пляскания с лапи и опашка успяла да пробяга разстоянието до брега, задържайки се над водата. 12. ПАЯЦИ Оказва се, някои хора предпочитат за домашни любимци... паяци. Тарантулата, например, е рядък вид паяк - не се среща по нашите земи, но пък е ценна заради...отровата си. Малка, ала в сравнение с човешките размери... Но в света на паяците тя е гигант. Сива или тъмно кафява, понякога и черна, достига размери от 9-10 сантиметра, макар тялото й да не е по-голямо от 5 сантиметра. Останалото се пада на краката. Тарантулата живее много дълго – от 25 до 40 години! Тя е сред най-тежките паяци: цели 80 грама! Не плете паяжини, както другите паяци, а преследва плячката си с дългите си крака и я умъртвява с отрова. Храната й са дребни насекоми – скакалци, бръмбари, други паяци, дори малки гущери. Невероятно, но тарантулата има осем очи – две отпред и по три отляво, отдясно и на гърба! Обикновено копае дупки във земята, от които си прави жилище. 13. СКОРПИОНИ Друг обитател на дома ни е скорпионът. Известни са 1400 - 1500 месоядни скорпиони, живеещи в пустините или тропическите дъждовни гори. Някои обитават умерените климатични пояси. Скорпионът живее и в България.У нас е представен с най-малкия вид, обитаващ райони с надморска височина между 200 - 500 метра.Домашните скорпиони произхождат от тропическите си побратими, понеже те са най-големи, най-пъстри и не толкова отровни. В домашни условия скорпионът живее около 5 години. Най-често срещан сред домашните скорпиони е императорският, достигащ дължина 15 сантиметра. Храни се с насекоми - щурци, скакалци, хлебарки. Тези животинки трябва да му се дават живи, иначе няма да ги яде...Брачният танц на скорпионите е интересен. Те се захващат с жилата си и танцуват в кръг. Женският скорпион ражда след 5 - 9 месеца, но има опасност новородените да бъдат изядени от собствената си майка! Затова се налага да бъдат отделени почти веднага от нея. Щом порасне, а това става след 3 месеца, скорпионът сменя кожата си - просто се измъква от старата си обвивка. Това става 5 - 6 пъти в живота му. 15. КОСТЕНУРКИ Костенурките са едни от най-старите животни на Земята. Появили са се заедно със динозаврите преди 200 милиона години и оттогава почти не са се променили. Живеят много дълго - със сигурност е установено, че една средиземноморска костенурка е живяла 125 години, а друга - от вида на костенурката-исполин, е доживяла до възраст от152 години! Костенурките обитават сушата и водата. У дома най-често отглеждаме земни костенурки. Те са 37 вида, от тях 20 живеят в Африка. Хранят се с растения, но макар и рядко, похапват и някои бавни животинки, изпречили се на пътя им. Издържат дълго без вода и храна. Земната костенурката е с малки размери - от 7 до 12 сантиметра. Костенурките, обитаващи Галапагоските острови обаче са много по-големи - възрастните екземпляри могат да надхвърлят дължина 2 метра и тегло 600 килограма!Понеже са тромави, не се спасяват с бягство, а се свиват в черупката си, която е много здрава. Обичат топлината и светлината. В България е разпространена средиземноморската костенурка. Тя снася 4 -12 яйца и се нуждае от голяма влажност на въздуха при отглеждането й. В терариума на двойка костенурки трябва да се отдели площ от поне половин квадратен метър. 16. ЖАБИ Жабите са едни от най-интересните домашни любимци. Съобразителни са и са активни денем и нощем. Зелената жаба достига 14 сантиметра и е най-често отглежданата в домашни условия. Обитава открити места – покрай реки, езера, блата. Издържа обезводняване, равно на половината от теглото й. Излиза на лов привечер, хранейки се с безгръбначни животни, особено с гъсеници, които са лакомство за нея. Любимо място за лов на жабата е ...под уличната лампа! Там тя лови нощни насекоми, които са привлечени от светлината. Изстрелва езика си и само за 1/15 част от секундата го прибира с уловената жертва. От враговете си се защитава с отрова – цялото й тяло е покрито с отровни жлези, но за човека отровата й не е опасна. В терариума, както и дивата си посестрима, жабата разтърква с лапички отровните си жлези, за да се застрахова отрано от възможни нападения. Заспива “зимен” сън няколко пъти в годината – всеки път, щом температурата падне под 8 градуса по Целзий. Зимува в дупки, като се закопава надълбоко. Лекарствата от жабешка отрова помагат срещу инфекциозни заболявания и подобряват работата на сърцето и белите дробове. 17. МОРСКИ СВИНЧЕТА Морските свинчета са пренесени в Европа от Перу и Колумбия, където и досега те са диви обитатели на джунглата. Истинското име на морското свинче е кавия. На първите заселници на Новия свят това животно много заприличало на малка свиня, поклащаща се на задните си крака. Сега това животно е напълно одомашнено и има няколко породи. Дълго преди европейците да заселят Америка, инките също са ги отглеждали като домашни животни. Отличава се с миролюбив характер и устойчивост към болести. В клетката не създава шум, само тихичко пописква. Звукът, издаван от морското свинче е подобен на този на свинята, и затова животинчето е наречено с това прозвище. Когато е гладен, мъникът лекичко писука, а когато е недоволен от нещо – съска също тъй слабо, но на по-големи паузи. А когато наистина е уплашен, трака със зъби. “Пощракването” със зъби може да означава и удоволствие и само опитният стопанин ще се научи да различава тези почти незабележими разлики в поведението на домашния му любимец. 18. РИБИ Гупата е най-известната сред акваристите рибка .Внесена е в Европа за пръв път през 1866г., в Лондон от ботаникът Гупи и е наречена така в негова чест. Мнозина развъждат в домашни условия тези красиви риби. Те живеят 2 – 3 години. Живораждащи са. Женските достигат 4 сантиметра, а мъжките – 6 сантиметра дължина. Възрастните женски раждат повече от младите. Една женска ражда от 20 до 100 малки. Непрентенциозни са към средата на обитание. Минималното количество вода за една рибка не трябва да е по-малко от 1,5 – 2 литра вода. Аквариумът трябва да е гъсто засаден с растителност и добре осветен, а солеността на водата да е между 2% и 5%. Температурата на водата трябва да е 22 – 28 градуса по Целзий. Гупите са всеядни риби-ядат всички видове храни,но се нуждаят и от растителна храна,която трябва да е около половината от дневната им дажба. В никакъв случай не бива да се хранят само с един вид храна.Това довежда до заболявания, неправилно развитие и нежизнеспособно поколение. За доброто им здраве всяка седмица е нужно да се подменя една четвърт от водата в аквариума. 19. ОХЛЮВИ Охлювите обитават различни райони на света, особено тропиците. Ахатините са великаните сред сухоземните охлюви и живеят в Африка. Черупката им може да расте до 20 сантиметра дължина и 10 сантиметра ширина. Ахатинът тежи почти половин килограм – наистина впечатляващо за охлюв. Но не всички са толкова големи. У нас, в България е разпространен градинският охлюв. Той гордо лази на слузестия си крак, оставяйки след себе си дълга следа. При опасност се крие в черупката си, но тя не е сигурна защита срещу по-едри животни. Охлювът е тревопасен и обича влагата. Интересно е, че охлювите се раждат двуполови – могат да бъдат и женски, и мъжки в зависимост от условията. Снасят яйчица, големи колкото грахово зърно, които заравят в малки ямки в земята, за да изчакат до излюпването им. Есента всички охлюви се заравят в земята и се приготвят за зимен сън. 20. ЗМИИ Някои хора избират странни домашни любимци - змиите. Най-често срещан сред домашните змии е индийският питон. В Китай змията е считана за символ на мъдростта. Някои видове са отровни, но те са малки по размери, с ярка цветна окраска, служеща за предупреждение към враговете им. Само четвърт от змиите са отровни. Големите змии не убиват с отрова, а с мощните си мускули, с които задушават жертвата. Такива са боата и питонът. Змиите са възникнали отдавна. Някога са били гущери, загубили крайниците си и ги заменили с параподи - особени гънки по корема на змията, с които тя се предвижва. Мозазаврите - праисторически морски гущери, са предполагаемите им предци. Днес има над 2500 вида змии. Добри ловци са, но не преследват, а дебнат плячката си. Питонът поглъща до 68 килограма храна наведнъж, но смилането на такова количество е бавно. Достига 10 метра дължина и тегло 140 килограма. Змиите снасят яйца, от 15 до 100, в зависимост от сезона. Имат остър език, който им служи за нос, с който “опипват” въздуха за плячка. Зрението им също е силно, макар някои змии да се ориентират само по температурата. 21. ПАПАГАЛИ В Европа разбрали за папагалите от походите на Александър Македонски, пълководецът му Онезикрит донесъл тази птица от походите в Индия. Обитават целия свят, но почти половината видове са в Австралия. Живеят 15 – 20 години, а по-едрите – 70 и повече. Почитани са заради ловкостта, съобразителността и пъстрите им пера, използвани за украшения. В древно Мексико гнездата им се смятали за лична собственост и ги предавали по наследство от баща на син. Папагалите са дървесни птици, но някои от тях с удоволствие живеят и на земята. А пък новозеландският папагал кеа е истинска алпийска птица – живее в планините, почти до границата на снеговете. Папагалите са верни съпрузи и никога не сменят брачния си партньор. Говорещите папагали забавляват и изумяват хората. Вярно, това са само повторени думи, чути от човека, чийто смисъл не разбират. Папагалите обичат да се къпят, но не им харесва, ако насила ги поливат с хладна вода – безвреден начин за наказание за пакостите на домашната птица. Папагалът има силен клюн, подвижен като човешка ръка. Долната част се захваща свободно и така може да отвърти гайка, да пререже бодлива тел. Обича игрите и децата, когато го хранят с плодове. Похапва и червейчета, може да свикне и с животинска храна. 23. ГЪЛЪБИ Гълъбите са сред нас отдавна. Скалистият гълъб е обитавал Югоизточна Азия още преди 7 милиона години. Гълъбът е с размери 35 сантиметра, като мъжките са малко по-големи. Средното им тегло е 350 грама. Обитават дупки в скалите, а в градска среда строят гнездата си на издатини на сградите. Мъжкият гълъб носи малки клонки, от които женската сама строи гнездото си. Снася две яйца, които мъжкият мъти през деня, а тя – нощем. Мътенето продължава 18 дни. Малките се хранят през първата седмица от живота си с особено “гълъбово мляко”. Има 28 типа окраски на гълъбите, но обикновено мъжките са тези, които са по-ярки. Белите гълъби са всъщност “безцветни” – те са албиноси и са изключение. Устройството на перата им позволява не само да летят, но и да усещат промените в атмосферното налягане, приближаващите бури и други въздушни промени. Чуват и най-слабите звуци, които ние не можем. Могат да дочуят дори звука, който идва от далечен вулкан. Пият вода, засмуквайки я като със сламка с острата си човка. Изглежда гълъбите умеят да се ориентират при полет по Слънцето денем, и по магнитното поле на Земята – нощем. На ден могат да прелетят над 900 километра при средна скорост от 80 – 90 км./ч.

History of The Vodka / За водката Водката има дълга история, която се преплита с Полша и Русия – две от страните, където този вид напитка е издигнат в култ. Вероятно за пръв път водката е била произведена някъде през 14 или 15 век. Повечето от видовете водка се произвеждат от различни зърнени култури. Най-популярна сред тях е ръжта, която се използва за производство на качествените марки полска водка и се базира на една дълголетна традиция, допринесла за световната им хегемония. През 16 век, когато водката е вече достатъчно популярна и известна, започва процес на облагането й с различни видове данъци и налози, както и монополизиране на производството и лицензиране на производителите. Аристократите са имали възможност да дистилират водка в своите имения. Някои от ароматизираните видове водка водят началото си именно от някогашните големи фамилии. Евтините видове водка са се произвеждали от дистилери, с комерсиална насоченост, понякога с разрешение на съответното правителство, понякога и без него. Постепенно водката, произведена в Полша и Русия извървява своя път на развитие за да достигне едно съвременно ниво на производство, гарантиращо високо качество на продукта. Предполага се, че водката е изобретена от неизвестен майстор през средните векове в Русия. Приблизително 14 век, въпреки, че има хора които твърдят, че съществуват и исторически доказателства от по-ранен период. Водката е чист с най-високо качество спирт, който минава през специална филтрация, при който се отделят отровните масла и ненужни елементи. Руснаците казват, че е открита от тях през 12 век във форт наречен”Виадка”. Тогава са я наричали”Жизненая вода”. Според други водката произхожда от Полша, където са я наричали”Уотка”-малко вода. Най-достоверната и разпространена теория е историята на 1-та световноизвестна водка-СМИРНОФ. През 1820 г. руснак на име Пьотър Смирноф произвежда по примитивен начин познатия ни днес продукт. За 2-3 г.достига до царската трапеза на Александър 1, който регулира нейното производство. Поради тази причина Смирноф емигрира в САЩ, където основава първата в света официална дестилаторна на водка. Става известна като „Бяло уиски”. Водка се произвежда по метода”Колун стайл”, сервира се охладена в замръзнали шотове. Тя е перфектен алкохол за миксиране, защото няма цвят,вкус, аромат, а само повишава алкохолното садържание. Съществуват и така наречените”овкусени водки”-касис, цитрон, пепър, мандарина, ананас, горски плодове и др.Съществува и така наречената”черна водка”/Пушкин,Блавуд/. Sobieski VodkaВодката Jan III Sobieski е първата марка водка в света, която произхожда от деклариран географски район. При производството се използва само уникалната Данковска ръж от района на Мазовше. За подобряване вкусовите й качества и за постигане на оптимална мекота при консумация , водката задължително преминава през тройна дестилация, а някои продукти от продуктовата гама, като например Водка Jan III Sobieski De Luxe, преминават и през четворна дестилация. Историята на „Абсолют” започва през 19-и век. Продукт под това име пуска в производство “Краля на водката” в Швеция - предприемачът и изобретателят Ларс Олсон Смит. С названието на новата напитка - Absolute Rent Branvin (“Абсолютно чиста водка” ) той иска да подчертае нейната чистота, тъй като малко преди това Смит е изобретил принципно новия за това време метод на добиване на спирта - ректификация. Методът е различен от варенето на уиски или ракия. Спиртът се дестилира в ректификационна колона, подобна на тази за дестилация на петролни продукти, като най-отгоре на колоната излиза чист 95-процентен спирт. След това спиртът се разрежда с вода, пречиства се през въглен филтър, за да се омекоти и се бутилира. Поточната линия за бутилиране на водка “Абсолют” в шведския гр. Анус. Снимка: РойтерсНо оттогава до сега по света по подобна технология се правят стотици видове водка. Откритието на Ларс Олсон Смит е в основата на спора в европарламента, който се водеше няколко месеца. Скандинавските страни и Полша настояваха, че водка може да се нарича питие, правено само от зърно, картофи или захарно цвекло. Но чрез ректификация чист спирт може да се добива от всякакви земеделски култири – зеленчуци, грозде, плодове и др., от които се получава 95-градусов спирт. Европейския парламент прие, че на етикета на водката трябва да се отбелязва от каква суровина е направена тя.

История на джина Историята на джина ни връща с 500 години назад във времето, когато в Северна Европа се поставя началото на дeстилацията. След като започнали да произвеждат спирт от ферментирали плодове или зърно, хората осъзнали, че могат да подобрят напитката като разделят алкохола от водата и това става в случаите, когато я подложат на топлинна обработка при грижливо контролирана температура. Така спиртове ферментират по един особен начин, наречен дестилация, а произведените дестилати получават названието алкохолни напитки. В зависимост от оригиналните суровини, използвани при ферментацията, алкохолните напитки били развити до разновидностите, които познаваме днес: уиски в Шотландия и Ирландия, произвеждано от зърно; коняк и бренди от районите, в които расте грозде; водка от Изтока - Русия и/или Полша. Подобен процес на дестилация се извършвал и в Холандия, където основната суровина за ферментация била ръжта. Всички тези напитки били с много лошо качество в ранните дни на дистилацията преди хората да започнат да отстраняват някои от неароматните спиртове и да оставят напитките да зреят за да омекнат на вкус. Холандците решили да добавят към произвежданата от тях напитка и специален аромат, с който да прикрият наличието на остатъчни алкохолни примеси. Този аромат дошъл от ХВОЙНАТА. По това време, хвойната вече била известна със своите медицински качества - тя облекчавала болките в гърба и бъбречните заболявания. Прибавянето й към ферментиралия спирт донесъл на напитката две предимства - от една страна, хвойната подобрила вкуса на питието, а от друга, напитката придобила и лечително действие. Затова така приготвената напитка се консумирала по скоро като лекарство за различни дребни болежки, отколкото за удоволствие. Нейните възстановителни свойства вдигнали на крак много холандски войници в тогавашните завоевателни войни. Така напитката получила названието "Холандски Кураж". По-късно името се променило - холандската дума за хвойна "genever" била съкратена от англичаните на "GIN" (джин). Джинът бързо си пробил път до Англия, където скоро станал много популярна напитка. Само до началото на 1750г населението на Лондон консумирало 11 милиона галона джин на година. Това накарало правителството да въведе лицензна такса за дистилационните манифактури и така се създала търговска конкуренция между различните фамилии, които произвеждали джин - Gordons, Gilbey, Tanquerays и разбира се семейство Burrough. Качеството на джина бързо се повишило. Джинът станал една предпочитана напитка през Викторианската епоха, но едва през двадесетте и тридесетте години на ХХ-ти век, когато навлязла модата на коктейлите, той се превърнал в световно-известно първокласно питие. James Burrough & Beefeater (Джеймс Бъроу и Бифийтър) Джеймс Бъроу, създателят на джин Beefeater, започнал своя бизнес през 1820г. Като бивш аптекар, той прекрасно знаел как да смесва алкохол и различни аромати. Бъроу основал първата дистилерия за джин на бреговете на река Темза в Челси. Името на напитката, която започнал да произвежда, той буквално избрал с поглед - гледайки Йеоманските Гардове на Лондонската Кула. Лондонската кула била охранявана от едри, силни мъже в колоритна униформа, които всеки ден получавали като храна големи порции телешко месо. Те могат и до днес да се видят на етикетите на джин Beefeater. Така от английската фраза "beef eater" дошло наименованието на произвежданата напитка. През 1908, вече под ръководството на Фредерик и Ърнест - синове на Джеймс Бъроу, производството на джин Beefeater надраснало капацитета на дистилерията в Челси и било преместено в една нова, по-голяма сграда в сърцето на Ламбет. По-късно през 1958г. дистилирането отново било преместено още веднъж в Кенингтън, където джин Beefeater се произвежда и днес. Днес Beefeater се продава в над 111 страни по света. Най-големите пазари на джин Beefeater са Испания и САЩ. През1988 в Испания, продажбите на Beefeater се разрастват неимоверно и го превръщат в джин №1 с около 20% дял от целия пазар на джин. В САЩ Beefeater се нарежда на ІІ-ро място по продажби в категорията джин. Продуктът Beefeater От своето създаване през ХІХ век, Beefeater се очертава като една от най-продаваните марки луксозен джин. Тайната на успеха се крие в "оригиналната рецепта", придаваща на Beefeater възхитителна прелест и автентичност. В Beefeater прекрасно са съчетани ароматите на диворастяща хвойна и пикантен кориандър, към които се добавя приятно сладката билка анджелика и мирис на портокали от Севиля. Така се получава съвършената вкусова комбинация на джин Beefeater с нейното изискано равновесие и цялост. Тайната на рецептата, по която се прави Beefeater, грижливо се пази в Лондонската Кула от Йеоманските гардове, по-известни като Бифитърите на кулата от почти 1000г.

ааа напива и още как... ама да... докато изпиеш една бутилка не усещаш че се напиваш :1000 (29):

Всички знаем, че венчалните пръстени са задължителен атрибут на сватбения обряд. Но известна ли е историята на този вид украшение? Не особено, и това е жалко, защото е интересно да се знае. Трудно е да се каже къде точно първо се е появил обичаят да се разменят халки за скрепване на брачния съюз. По някои сведения тази древна традиция води началото си от Египет. По други - нейните "автори" са гърците и римляните. Във всички случаи е известно, че венчалните пръстени винаги са били в този вариант, в който ги понзаваме и днес - като халка, макар и украсено по различни начини . Не е трудно да се досетим защо древните хора са избрали халката за знак на съпружеската вярност. Кръглото украшение, което няма начало и край символизира вечността на семейния съюз. Двете халки - мъжката и женската, сложени заедно, образуват знака на безкрайността. Но обичаят да се разменят венчалните халки не е съществувал винаги. В древен Рим е било прието женихът да дарява преди сватбата родителите на невястата с гладък метален пръстен, като символ на своята материална самостоятелност и способността му да издържа бъдещата си съпруга. Това се е считало за особено важен момент, повече от самата сватба, защото основните договорености между жениха и родителите на булката са ставали именно в този момент на даряване на халката. Сватбените халки са започнали да бъдат разменяни между съпрузите през втори век от нашата ера. Тази традиция идва от християнски обряд. Първоначално пръстените се правели от бронз и едва в трети век от нашата ера започнали да ги изработват от злато. Използването на венчалната халка пряко в церемонията по бракосъчетанието започва през четвърти век. Съществува и друга версия за произхода на традицията да се даряват младоженците един друг със сватбени пръстени. В италианския град Перудже и до днес се съхранява реликва - пръстен с аметист, който според легендата Йосиф дарил на Мария в знак за вярност. Оттук и дошла модата на венчални халки с камъни. Ако вярваме на историческите факти, халките със скъпоценни камъни (традиционно диаманти) започнали да се използват през 15 век. Известно е името на мъжа, който подарил за първи път пръстен с елмаз на своята съпруга в деня на сватбата. Това бил Максимилиан Австрийски , а неговата съпруга Мария Бургундска. Очевидно противоречието между християнската традиция, предписваща съвсем гладки, прости халки, прости като за сватбени, и желанието на дамите да получават и носят изискани украшения с брилянти, довело до разделение на сватбените пръстени на два вида - сватбени и годежни. Първите действително се изработвали във вид на гладка затворена повърхност от злато или сребро и участвали непосредстено в церемонията по бракосъчетанието. Втората разновидност не предполагала обред на размяна: годежният пръстен се подарявал само на бъдещата булка от нейния избраник, в момента, когато те се вричали един на друг. Което е и обяснимо, защото девойките обикновено нямали финансова възможност да подаряват обратен подарък. В католическите страни известно време съществувал обичай да се разменят по време на сватбата пръстени от различни метали. Символът на вярност за жениха се изработвал от злато, а за невестата - от сребро. При това на всеки пръстен се гравирало името на другия съпруг, така че булката получавала халка с гравирано име на съпруга си, както и обратното. В някои католически общества тази традиция се спазва и до днес. В някои еврпоейски страни било прието да се използва една и съща халка като годежна и сватбена. В тези случаи пръстенът се считал за годежен, до тогава, докато на него не гравирали името на съпруга и датата на сватбата. След което халката вече се смятала за сватбена. Православният християнски обред на венчавка обединява в себе си, вричането един в друг и сключването на брак. Затова в православните страни дълго се използвали само венчалните халки. За младоженците венчаващи се вжцърква ще е интересно да узнаят, че самият обряд по обмяната на символите не представлява бракосъчетание, това е само вричането един на друг. То по традиция се обединява с венчавката по време и се извършва непосредствено преди нея. А същинското сключване на брака е, когато над главите на младоженците свещенникът държи венци и бъдещите съпрузи отпиват от венчалните чаши. Днес младоженците често прибягват до разделяне на пръстените по функции. Модни са все повече необикновени сватбени халки, с голямо разнообразие. Младежите все по-често предпочитат да подарят на бъдещата си любима и годежни пръстени. Интересни факти са свързани и с носенето на халките след сватбата. Безусловно на въпроса :"На коя ръка трябва да се носи венчалната халка?", всички вие ще отговорите :"На дясната". Но дали това е единственият възможен вариант? Например при католиците първоначално се е смятало, че венчалната халка трябва да се носи на безиименния пръст на лявата ръка. И в това имало следния смисъл: считало се, че именно чрез този пръст преминава т.нар, "вена на любовта", която отивала право към сърцето. По такъв начин съпрузите заявявали дълбоките си чувства един към друг. В някои страни като САЩ, Великобритания, Бразилия и до днес е прието да се носи венчалната халка на лявата ръка. В повечето европейски страни традицията е за дясната ръка. Съвременните обичаи за подаряване на пръстени, размяната им на сватбената церемония и последващото носене се отличават с голяма свобода и разнообразие, отколкото е било преди. Днес влюбените могат да изберат традиционен вариант, както и съвсем необикновен. В последно време получиха разпространение т. нар. "пръстени на любовта", които си подаряват влюбените, живеещи без официален брак. Но въпреки това, колкото и да са волни или променящи се традициите, обичаят да се разменят пръстени като символ на вярност и любов продължава да съществува и да процъфтява

http://kobra.data.bg/KOBRA/Vuco%20feat.%20...m%20narodno.mpg

Danijela Vranic feat. Aca Lukas - Niko kao ti

04.Radmila Manojlovic - Nikada vise.mp3 http://spasencheto.data.bg/Greek%20Killer%...LEEI%20LEEI.mp3